Валери Петров е две неща: преводачът на Шекспир и един от орденоносците на Първанов.
Точно това е и същественото, и най-най-жалкото! Ако беше някакъв писател-драскач, каквито бяха (и са) 98% от "писателите", ако беше някакъв политик-неграмотник, каквито бяха (и са) 99%, щяхме да махнем с ръка – остави го, комунист! Та дрънка!
А той – интелектуалец, талантлив писател, поет и преводач! Не е да е бил закопчан в соцлагера и да не е видял света. Не е да не е имал възможност да разбере за какво става дума. Тъкмо напротив!...
Е, добре, тогава защо, когато в края на 1989 и началото на 1990 г. целият нормален свят гледаше с надежда към България и смяташе, че и там комунистите ще бъдат изметени, този – интелектуалец, хуманист (такъв е в произведенията си), талант и т.н. – застава рамо до рамо с червените варвари? Рамо до рамо с върховните потисници на свободата (Лилов и пр.), с пряко провеждалите възродителния процес (Джуров и пр.), с кланящия се пред мавзолея на българоубиеца Гошо Тарабата Луканов и т.н., и т.н.!
В ранните си комунистически години Валери Петров има отвратителни призиви за насилие по време на Народния съд и като говорител по Радио София е допринесъл своето за ужасните последици. Негови са думите в "произведението" "Народен Съд" : "...СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!..." Това само доказва, че тоталитарните идеали не прощават никому – ни на гения, ни на селския скотоложец.
Истини по-страшни от лъжата. Вярно е, че в България е нямало събития като унгарските през 1956 г., чехословашките от 1968 г., германският 17 юни 1953 г. или полската "Солидарност". Но не забравяйте, че тези народи не са изживяли погроми и кланета, каквито е имало в България през 1944 – 1948 г. и след това до 1989 г. Десетки концлагери и затвори, през които при нечовешки условия са минали около 180-200 хиляди български граждани. Чрез тях извергите на комунистическата власт са всявали ужас сред българското общество в течение на 45 години. Въпреки това българският народ не е мълчал. Слугите на диктатурата от съдилищата са издали хиляди смъртни присъди срещу ръководителите им. Други десетки хиляди от членовете им са били изпратени във всичките 22 затвора в страната. Още повече са били тези, които потънаха без присъди в концлагерите, добили печална слава – Куциян, Богданов дол, редица мини и каменни кариери, Белене, Ловеч и др. Десетки хиляди семейства са били интернирани, разпиляни и разбити. Стотици хиляди - умъртвени морално, смазани и превърнати в доносници на палачите и инквизиторите си. Страхът от насилията и шпионството продължава и опустошените души ще продължават да предават този страх на поколенията. Диктатурата на БКП и нейният "щит и меч" – ДС – са насаждали още от детската възраст подлостта, предателствата, доносничеството, безнравствеността, лъжата и измамата, двуличието и безсрамието. Комунистите не искаха свободни и чисти хора. Те имаха нужда от безгръбначни приспособенци и ги създадоха.

Няма спор, че Валери Петров е талантлив автор. Но не бива да се забравя лоялността му към комунизма. Негови произведения нямаше да станат публичен факт навремето, ако не беше неговата преданост към комунистическата власт. Да не говорим, че тогава е имало далеч по-силни прояви на критика срещу комунизма и неговите представители – Р.Ралин ("Люти чушки"), също така и лансиран, и накрая пощаден заради вярност към комунизма (минало на ремсист, комунист и пр.).
Защото, например, тъкмо в това лице (Валери Петров), съвсем хипотетично, българите би трябвало да могат да открият своя Хавел. Но не го откриха. Защото Валери Петров не само не е Хавел. Той няма нищо общо дори с добрите комунисти. Валери Петров е един ортодоксален комунист, който през 1990 г. се нареди в редиците на най-ретроградните: рамо до рамо във ВНС с Добри Джуров, Андрей Луканов, Станко Тодоров, поемащия вината с мезета Филип Боков и т.н. И не, защото е комунист. Комунисти са и Имре Наги, Дубчек, Свобода, Франтишек Кригел и т.н.Но днес те – поне това важи с пълна сила за първите четирима – са припознати в държавите си за истински герои, въпреки че са били комунисти!