Борислав Геронтиев

“На 5 март 1985 г. във в. “Пулс” излиза стихотворението “Есен” под името на поетесата Маргарита Петкова.  Ако се чете по вертикала, първите букви съставят изречението “Долу Тодор Живков”. Скандалът е голям, ДС и лично VI управление се заемат с издирването на истинския автор. Заподозрени са всички работещи или сътрудничели на вестника - около 20 - 23 души, сред които, освен Георги Тахов, са и Божидар Божилов, Иван Гранитски, Борислав Геронтиев, Венко Евтимов и др. Разпити, вземане на сравнителен материал за експертизи, подслушвания на заподозрените...” Бончо Асенов, “От Шесто за Шесто”, София, 1999 г.   Служителите на VI управление на ДС, които наблюдават редакцията, са от по-специалните ми посетители и винаги им се полага от по-специалната почерпка - луксозни шоколадови бонбони и кока-кола в четвъртлитрова стъклена бутилка. Посещенията - рутинни и превантивни - обикновено започват с размяна на шегички и завършват с целта на посещението. Този път посещението не започва по сценарий. Гостът си взема от бонбоните, опитва от американското питие, но тънка шегичка няма. Иска ми броя на вестника от 5 март. Това насочване направо към целта не ме изпълва с весели предчувствия. Приготвям се за обяснения. Двайсетина дни са минали от излизането на въпросния брой, в който беше публикуван цикълът стихотворения “Вечен кръговрат” с автор Маргарита Петкова. Още същия ден в редакцията се обади разярена поетесата Антония Огоста - едно от стихотворенията в цикъла било нейно. И оттогава вестникът се подмята из писателските среди - четат и препрочитат откраднатото стихотворение, окайват ограбената Антония, анатемосват ограбилата я Маргарита. Някъде от провинцията се обажда и самата Маргарита. Категорична - публикуваните стихове не били нейни. Припомня ми отново, че имало някаква друга Маргарита Петкова, която даже раздавала автографи с книгата на истинската Маргарита Петкова, и вероятно другата Маргарита Петкова е предложила стихове в “Пулс”. Опитвам се да изясня случая със съответния редактор, който отпреди Нова година ми набива в главата, че специално за осмомартенския брой е спретнал цикъл от Маргарита Петкова. Съответният редактор не може да си спомни как, кога, къде и от кого е получил цикъла, струвало му се, че май някой му ги бил дал по време на писателския конгрес през декември, напрягаше буксуващата си памет дали по време на писателския конгрес през декември не му ги бил дал бивш колега от редакцията... Това се готвя да обясня на служителя от VI управление на ДС. Служителят от VI управление на ДС разгръща мълчаливо вестника и го отгръща на фолиото, където е поместен нашумелият цикъл. - Чети! - казва ми със служебен глас служителят от VI управление на ДС и показалецът на дясната му ръка повежда погледа по вертикала на едно от стихотворенията. “Долу Тодор Живков” е написано по вертикала. И се започва - разпити, описи, експертизи... Плъзнали са и слухове. Едното им котило е София, другото - Пловдив. Някой някъде от някого бил чул за акростиха. Никой никога никъде не бил виждал акростиха с очите си -  чул бил... На 23 март, събота, непознат мъжки глас се обажда по служебния телефон на Николай Добрев, секретар на ЦК на Комсомола. - Другарят Добрев ли е ? След положителен отговор мъжкият глас казва: - Кольо, нали много харесваше вестник “Пулс”? Краткият разговор приключва с препоръка към Добрев да прочете цикъла “Вечен кръговрат” в любимия му вестник “Пулс”. Прочел ли е Николай Добрев акростиха, не се знае. Знае се, че Николай Добрев е главният инициатор за подмладяване на ръководствата на младежките издания. Дали някой яростен противник на промените - а защо не и засегнат от тях - не се обажда на служебния телефон в неработен ден и с това фамилиарно обръщение не иска да подскаже на Добрев какви ги върши назначеното от него неопитно младо и зелено ръководство на “Пулс”?... Въпреки подсказването и Николай Добрев не разчита акростиха. На 25 март, понеделник, се получава анонимно писмо до Станка Шопова, първи секретар на ЦК на Комсомола. Писмото е изрезка от вестник “Пулс”, върху която е подчертан акростиха. Николай Добрев веднага предава писмото на ДС. ДС веднага ми се притичва на помощ - и аз най-сетне да прочета акростиха, благословен от височайшия ми подпис. После в акростиха се вторачва целокупна България. Ефектът вероятно надминава всякакви очаквания. Започва трескаво търсене на броя от 5 март, изчерпан преди три седмици. Кой откъдето изрови екземпляр, тайно го размножава и по законите на конспирацията го раздава на нови търсачи. Те от своя страна го размножават и го раздават и така се задоволяват все по-нарастващите духовни потребности на все повече граждани на развитото социалистическо общество в България. Мултипликационният метод работи безотказно, но и желаещите да прочетат акростиха се множат като марокански скакалци. Българинът иска да види с очите си това сакрално “Долу Тодор Живков”. Да го види написано не върху зид за афиши, не върху разкривени тараби, не върху стените на градски нужник, а на страниците на централен български вестник. Разни хора от разни места се обръщат дискретно и към мен с най-настоятелна молба да ги снабдя с “някое екземплярче от оня брой”. Убеждават ме, че земята са изровили да се докопат до него, но уви! Кълнат се в най-милото си, че няма да ме издадат. На най-доверените услужвам - нали приятел в нужда се познава. Бройките, с които разполагам, са ограничени, а когато ги раздавам, имам чувството, че раздавам позиви против Тодор Живков, които да бъдат разпръснати по цяло Българско - от Дунав до Егея бял... Каква бе тая лудост, и то в такива размери! Какво изпитваха тези българи, като прочетат полиграфически изписаното “Долу Тодор Живков”! По софийските улици срещам Георги Мишев. Както с всеки през онези дни - заговорваме за акростиха. По-точно -за данданията около акростиха. И се отдаваме на песимистични размишления за българския народ. Опитваме се да се повдигнем на пръсти и да надникнем на запад от Драгоман. Там вестниците всекидневно тиражират шаржове, карикатури, фейлетони, епиграми, антрефилета, какви ли не иронични задявки и откровени ругатни по адрес на държавните глави и за тамошните народи това си е в реда на нещата. А ние тук от една редакторска гламавщина правим национално събитие. - Къде сме ние? - питахме с Георги Мишев и се разотиваме умислени. Ето го и 10 ноември.   По българските земи плъпват безброй и безчет бунтовници, поборници, пророци, светци, мъченици... Трепетно чакам от някоя трибуна да се изпровикне авторът на акростиха и да възвести на проглушения от рева на продрани гърла български електорат: “Аз написах “Долу Тодор Живков”! Лицето, което преди 10 ноември беше уличавано, подир 10 ноември написа цяла книга, за да докаже, че не е автор на акростиха, че няма нищо общо с написването и публикуването на акростиха, че тоталитарната машина на страха го е репресирала несправедливо, сега му се полагат привилегии за понесените страдания. През 1994 г. вестник “24 часа” публикува първото журналистическо разследване за акростиха. Рубрика: “Тайнопис”. Заглавие: “Долу Тодор Живков” търси своя автор”. Подзаглавие: “Никой не иска да се окичи с дисидентската слава за поетичния бунт против Тато през 1985 г.” Като припомня, че “уличеният редактор в отдел “Публицистика” на “Пулс” Георги Тахов е задържан за 7 дни като заподозрян” и допълва, че “днес, години след психологическия тормоз над публициста, той продължава да се кълне, че не е автор на акростиха”, вестникът цитира самия Тахов: “Аз знам кой е, но ще продължа да мълча. Един ден може би ще възбудя съдебен процес по този случай.” Заключението на първото журналистическо разследване: “Мистерията остава неразгадана и досега./.../Мълчи незнайният воин, мълчат и тайните служби.” Преди да проговорят “тайните служби”, през 1998 г. вестник “24 часа” публикува второ журналистическо разследване на същата тема. Заглавие: “Разработка “Есен”: кой бе на мушка?” Подзаглавие: “И след смъртта на Тодор Живков авторът на скандалния акростих остава недосегаем.” Поводът за второто журналистическо разследване е обявен още във второто изречение: “Неотдавна пред “24 часа” Георги Тахов се самообяви за автор, след като 13 години отричаше и твърдеше, че е репресиран несправедливо.” Проговориха и “тайните служби”. Във второто издание на книгата си “От Шесто за Шесто” Бончо Асенов пише: “По повод борбата за включване в групата на дисидентите станахме свидетели на едно феноменално явление, което само в България може да се роди. Става въпрос за претенциите на журналиста и поета Георги Тахов да бъде обявен за автор на известния акростих “Долу Тодор Живков” и по този начин да бъде причислен към групата на дисидентите.” Според Асенов “в следствието правят категоричен извод, че Георги Тахов не е автор на акростиха, че заключението се основава на направените 11 експертизи (графични, графологични, лингвистични, съдебно-почеркови и др.), че “психологическият портрет, който му е правен, показва, че той не е способен на такава постъпка.” Кой все пак е авторът на акростиха? Вестник “24 часа”, 4 юни 1994 г.: “Приближени до “Сивото поточе” на СБП (така наричаха накогашното писателско кафене - б.м.) не изключват най-високият български поет и ценител на женските прелести Божидар Божилов да е спретнал този номер на отнелия главното му редакторство Геронтиев. Мъка го налегнала за загубената възможност да редактира напъпилите стихове на младите поетеси.” Вестник “24 часа”, 23 август 1998 г.: “Значи ли това, че истинският автор на “Есен” е Божилов? От дома му отговаря само телефонен секретар, г-н Божилов не откликна на записаната ни молба да се обади в редакцията и да коментира случая. Защо му е на Божилов да пише “Есен”?”. На първия въпрос: значи ли това, че истинският автор на “Есен” е Божилов? - отговаря Бончо Асенов в цитираната книга. Той се позовава на мнението на следователите, че “авторът на акростиха е Божидар Божилов, че уликите в тази насока са достатъчни, че многобройните експертизи също потвърждават това мнение, че мотивите са в поведението на Божидар Божилов след публикуването на акростиха - доказано е, че през 20-те дни, докато този факт добие гласност, единствено той е знаел за него”. Асенов пише, че психологическият портрет показва Божилов “като амбициозен, конфликтен, злобен, отмъстителен”, а по време на очна ставка с Тахов в следствието изпада в депресия, оплита се в лъжи, разобличен е в неверни данни”. Заключението на следствието: “евентуалното задържане на Божидар Божилов като следствен и неговото осъждане ще има неблагоприятен обществен отзвук поради общественото му положение и минало на борец против фашизма и капитализма.” Още навремето се е знаело, че заключението на следствието и цялото дело е докладвано на тогавашния първи заместник-министър на вътрешните работи Григор Шопов, който разпорежда случаят да се приключи. Вътрешни хора от вътрешното министерство са знаели и подробност, която по-късно стана публично достояние: “Ръководството на Федерация “Царство България” оттегли Георги Тахов като свой представител в Столичния общински съвет. Името на Тахов нашумя, след като бе обявено, че е сътрудничил на Държавна сигурност.” (Вестник “Новинар”, 29 октомври 1999 г.) Какъв скръбен епилог за житие: вместо дисидент - доносник! Бедни, бедни Тахов, защо не си следвал светлия пример на Божидар Божилов - да не се натискаш да заемаш служба, за която се изисква чисто минало? Мир на праха ти!

По повод това стихотворение изгубих цяло трабантче.
Гимназистка съм,току- що открила Маргарита Петкова като поетеса след една среща между нея и групата ни от прописващи и търсещи десетокласници.
Излиза вестникът с въпросното стихотворение и за броени минути е иззет, но учителят ни успява да се сдобие с него. Обсъждаме. Някаква плаха надежда витае...споглеждаме се плахо и с усещане за съдбовност.
Споделям с баща си. Той не вярва. Хващаме се на бас за едно трабантче. Нося му вестника да го покаже на приятелите си. Усещам в разговора им същата надежда. Намесвам се и ....изгубих трабантчето. Баща ми , притеснен от позицията ми и вероятните последствия от нея ( нека не забравяме , че ДС върлуваше даже и сред нашите ученически среди , а ни предстоеше кандидатстване) набързо забрави за баса, забрани ми да се занимавам с подобни въпроси и сложи точка.
...
Забраните не бяха начин да ми се полвияе, но този случай ме порази. Още тогава разбрах колко страх се е насъбрал сред поколението на родителите ми и се чудех как живеят без правото да изказват мнение.

Да споделя и аз, макар и малко встрани от основното....
Когато навърших 18 години и добих право на гласоподавател, попитах баща ми как да гласувам против. Оказа ске ,че няма начин . Единственият начин да им покажеш ,че не ги избираш, беше или да унищожиш бюлетините, или да пуснеш празен плик. А тогава се събраха много наведнъж, то пликът с тях едвам влизаше в процепа - та който искаше да пусне празен плик като мен, лесно щеше да бъде хванат от зорките погледи на комисията. На мен ,разбира се ,не ми пукаше, но баща ми се притесни . И понеже беше от по-лесно раздразнителните безпартийни и беше побийнал този - онзи от комисията ( все познати и колеги), влезе заедно с мен и докато пусках празния плик, зорко наблюдаваше реакциите им. Нямаше последствия ....за никого !!! Повече не им стъпих на избори, та чак до първите уж свободни, изманипулираха ги - проф Константинов го доказа - и приключих и с тях.

тогава подлудиха в Пловдив де що има графоман и сериозен автор. Привикваха ги, разпитваха, а накрая някои ги привикаха пак - като евентуални автори. И тогава те започнаха да се топят един-друг. Отнякъде тръгна слуха, че авторът е пловдивчанин и тези безгръбначни започнаха да се топят един друг. След 1989 г. един полицай ми е разказвал, че през ден някой пловдивски автор се появявал и "бил сигурен" кой е автора на акростиха, ония привиквали набедения и така до безкрайност... Докато прекратили следствието от София.